Платформа за мобилните българи по света
хирург
1931 г.
Балтимор (САЩ)
Фондация Свети Георги Победоносец
от 2000 г.
Георги Лазаров е роден в Пловдив през 1931 година. Учи във френския католически колеж „Свети Августин“ в града. Завършва като извънреден ученик по кларинет Пловдивското музикално училище. Учи медицина в Пловдив. В Клиниката по ортопедия в родния си град, където работи като асистент, основава отделение по хирургия на ръката.
Д-р Георги Лазаров е живее в Балтимор (САЩ) от 1972 година. Напуска България през 1970 година заедно със съпругата си, в рамките на кадровата подкрепа на тогавашното българско комунистическо правителство за режима на либийския диктатор Муамар Кадафи.
Работи една година като завеждащ ортопедично отделение в Бенгази (Либия), където българското правителство по традиция взима повече от 50% от заплатата му и от тази на съпругата му, „за да не станат капиталисти“. Семейство Лазарови успяват незабелязано да напуснат Либия на кораб и да достигнат Италия, след което през Франция достигнат до САЩ.
Георги Лазаров издържа с успех началните изпити и повтаря специализацията си в САЩ като ортопед, за да може да упражнява там професията си. Кандидатства и бива приет в университета „Джон Хопкинс“, благодарение и на факта, че българската хирургия на ръката по онова време, благодарение на светилата проф. Иван Матев и проф. Янаки Холевич, е била по-напреднала от тази в САЩ, а той самият е бил третият опитен български хирург на ръката.
Под ръководството на проф. Раймонд Къртис, Георги Лазаров става съосновател на Националния център за хирургия на ръката в САЩ (The Curtis National Hand Center) като четвърти или пети член на екипа на проф. Къртис. Има проведени около 10000 операции в кариерата си, над 100 операции по пришиване обратно на отрязани пръсти, с успеваемост над 90% и 6 операции по пришиване обратно на ръце, отрязани над китката. Поради сръчността на ръцете си счита себе си повече за практик („чакръкчия“), отколкото за интелектуалец.
През 1996 г. Георги Лазаров и първата му съпруга Христина Лазарова основават фондациите St. George Foundation в САЩ , и "Св. Георги Победоносец" в България, заедно с приятелите му д-р Цанко Димитров и Любен Комитов.
Дарителската им дейност за България е всеобхватна. В началото това са парични и материални помощи към детски домове, внасяне на лекарства и апаратура и подпомагане на български таланти със стипендии, за които дейности д-р Лазаров не дава подробности в нито една своя публична изява.
За две от областите на своята благотворителна дейност, д-р Георги Лазаров разказва открито:
От 2001 до 2019 година в София и Пловдив се провеждат общо 19 конкурса за създаване на нова българска симфонична музика, които д-р Лазаров финансира с общо 190 000 долара награден фонд (10 000 долара на издание). Благодарение на меценатството на д-р Георги Лазаров, към 2017 година има създадени вече над 50 симфонични творби.
От 2007 до 2019 година в Чепеларе и в Благоевград се провеждат общо 8 конкурса за нова българска фолклорна музика, които д-р Георги Лазаров финансира с общо 80 000 лева награден фонд (10 000 лева на издание).
Освен за България, д-р Георги Лазаров, заедно с втората си съпруга Анна, е активен спомоществовател и на българската емигрантска общност в района на Вашингтон. На 11 май 2014 година, след 30 години планове и проекти, с тяхната финансова помощ се освещава църквата „Св. Георги“ в Балтимор.
България е единствената страна, която не отиде да се бие срещу Съветския съюз. Аз имам преклон пред Русия, а Съветският съюз продължаваше да бъде за нас „Освободителката“.
Обаче Съветският съюз ни обяви война. Нито една пушка не гръмна. В България направиха паметник за „Освободителите“. Те от нищо не са ни освободили. Точно обратното - те ни заробиха по това време. Освободиха една шепа от хора, които след това станаха стотици и хиляди „приспособенци“. Страната се раздели на две - привилегировани комунисти и репресирани „бивши хора“ или даже обикновени хора. Така че на този паметник не му е мястото в Пловдив. Хайде, нека да не се събаря, защото не е хубаво да се събарят паметници, но чак пък да се прави така, че да бъде изтъкван отново, е малко … не малко, а много показателно, кой управлява България в момента. Това са същите хора, които построиха паметника. Според мен те управляват в България и досега, под друга форма - дегизирани и преработени. Те даже не са и комунисти, а финансови олигарси.
„Агенция за българите в чужбина е съществувала от десетилетия. За мен е един мъртъв организъм. Когато преди години неколкократно я посетих се натъкнах на столоседящи бюрократи, без никаква инициатива и най-вече без желание да сътрудничат с един българин, извървял 5000 километра, за да подтикне българската музикална култура.“
„Ето една конкретна задача, която бих поставил на стратезите за българите в чужбина. Направете в продължение на една година ИНТЕРНЕТНА карта, списък, адреси на възможно ВСИЧКИ българи в чужбина. Че ги разделете по възрасти, по продължителност на емиграцията, по местонахождение, по професии, но интереси: спорт, култура, история, кулинария, екскурзии, и т.н. и т.н Попитайте ги дали искат да бъдат информирани, пък ако не искат не е зле два-три пъти в годината да им напомняте за себе си. Пратете им имената и адресите- местонахождението на българските клубове в техните страни и градове, на танцови състави, хорове, политически и социални групировки. Да знаят, да се ориентират, да се присъединят първо към група в чужбина, а покрай нея и да се докоснат до България.“
„Как да се чувстваме българи, наистина в чужбина, когато нямаме никакви представители пред българските власти в България. Щом има един милион българи в чужбина, защо не отделите поне десетина места за народни представители в парламента, за които да гласуваме в САЩ, Германия, Испания. Ми това са хората, които ще направят мост между българската емиграция и старата родина. Те ще могат да отговорят, как да изпратим майка си да се лекува в България, как да продадем имотите си там, как да завещаем наследството си на българските роднини… Верно, че не плащаме данъци в родината, но разбирам, че парите изпращани от нас, българите в чужбина, са едно от най-големите пера за балансиране на бюджета на държавата с чужбина.“
Едно нещо, което мога да препоръчам на българските лекари, е да бъдат човечни. За това не се иска специализация или извънредни познания. Пациентите не са добитък. Самият аз имах такъв опит в Пловдив. В една частна болница една кардиоложка искаше да ми направи по спешност сърдечна катетризация, без дори да обсъди с мен индикациите, ползата и опасностите от тази сложна процедура. Направо ми поднесе лист да се подпиша, че съм съгласен. Постъпи така, и то с един лекар! Представям си как се отнася към обикновените пациенти. После разбрах, че за катетризацията частната болница ще получи 2000 лева, а ако ми поставят стенд (едно пръстенче, което държи сърдечната артерия отворена) - 8000 лева. Разбрах, че след това производителите на стенда понякога изплащали до 1500 лева бонус на кардиолога. Това истина ли е?
Изпитвам удоволствие да го направя, но не го правя, за да кажат „Георги Лазаров го е направил“. Даже ми се иска, моето име да не се споменава“
- Парите, които са дадени за културна дейност от дарители, се използват два до три пъти по-добре, по-ефективно и с по-голям резултат, отколкото тези, които ги дава държавата на калпак. Защото, като дам на един оркестър или за едно произведение, аз следя, какво е станало. И те щат не щат, трябва малко от малко да се съобразят с качеството. Докато държавното – кучетата го яли.“
„След като почнах да идвам в България след 90-та година, забелязах, че докато след девети септември 1944-та година на всички „герои“ се издигнаха паметници, дадоха се имена на улици, градове. Даже има град, който продължава да се казва „Димитровград“. За героите, които са били антикомунисти - а те не са чак толкова много, защото много от тях загинаха, преди още да мога да си кажат думата - за тях нищо не се казва.“
„Както бившият режим от времената на т.нар. комунистическа България е издигал паметници на своите герои, така и демокрацията трябва да запази паметта за хората, които са се противопоставяли на бившия режим с цената на кариерата или на живота си. За обществото днес е важно да знае имената на хората, които не са се приспособявали към несправедливостта и привилегиите към онази система, която се представяше като общество на равенството, а всъщност съвсем не е била такава.“