Платформа за мобилните българи по света
терапевт
1948 г.
Санкт Якоб им Розентал (Австрия)
Фондация „Априлци – социални проекти”
от 1997 г.
Красимира Димова е родена в Априлци, в махала Глоговица.
Завършва немска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Дълги години работи като журналист и преподавател по немски език в Русе. През 1991 г. става представител за България на австрийския строителен предприемач Роберт Рогнер (построил комплекса Дюни).
След необичаен здравословен инцидент, лекарите откриват в нея лечителски способности. Няколко години е изследвана в различни клиники, вкючително австрийски. От 1996 г. живее и работи в село Санкт Якоб, Каринтия, Австрия, където има частен терапевтичен кабинет. През 2017 година спира да работи, поради здравословни причини, и изцяло се посвещава на социалните си проекти в България.
Междувременно написва първата си книга „Портрети на кокичета. Разказите на една лечителка, полагаща ръце“. Книгата излиза в Австрия през 2017 г. и за две години е преиздадена четири пъти.
През 2010 г. Красимира Димова получава в Австрия годишната награда за принос в защита на правата на човека. През 2011 г. област Каринтия ѝ връчва награда за човечност. От 1998 г. е почетен гражданин на град Априлци.
Красимира Димова помага на град Априлци от 1997 г. – в началото като частно лице, а през 2005 г. основава фондация „Априлци”, подкрепена от католическия свещеник Юрий Бух и бизнесмена Херберт Кордт. Благотворителната дейност на фондацията е насочена почти изцяло към хората в нейното родно място Априлци, и специално към следните групи:
Красимира Димова отделя внимание и на поддържането и възстановяването на православните храмове в Априлци - манастира "Св. Троица" и църквата "Св. Георги Победоносец".
За Красимира Димова е важна ценностната промяна на хората в Априлци. С проекта си „Лицето на Априлци” тя години наред работи за възстановяване и изграждане на тяхното човешко достойнство, самочувствие и самоуважение. Дългосрочният плод от нейната дейност е създаването на солидарна и граждански активна местна общност в Априлци.
Дейността на Красимира Димова представлява един мащабен социален план за развитие на родното й място Априлци. За осъществяване на този план тя и нейните близки съмишленици, основатели на фондация "Априлци", мобилизират огромни по обхват ресурси на впечатляваща палитра от партньори:
От друга страна, има ситуации, в които срещам толкова много бездушие и бюрокрация в опита си нещо да направя, че се оказва по-лесно да събереш парите, а по-трудно смислено да ги вложиш и да ти бъде позволено да го направиш. Ние в България нямаме традиция нито в даването, нито в получаването и работата на ниво социални нужди се тълкува още много погрешно.
С малко горчива усмивка си припомням строителството на старческия дом, когато всички ми предричаха, че никой няма да иска да живее в този дом, че балканджията предпочита да си мре по баирите – имаше реплики от рода на „Откъде ги измисля Димова тия бабички?”, упреци, че правя лоша реклама на Априлци. Напук на тези предсказания, и досега има списък на чакащи за настаняване и медийният интерес на България към Априлци през последните 10 години е свързан главно с нашите социални проекти…
Аз и досега се притеснявам да произнеса думата "фондация", защото в представата на българина това е банда мошеници, които перат пари. Или те смятат за милионер, който не знае какво да си прави парите и идва да пококетничи с българския народ.
Това са нашите майки и бащи, нашите близки, които работиха цял живот, без никаква претенция за благоденствие и щастие, които приемат мизерните си пенсии и равнодушието на държавата с еднакво търпение и примирение, и единственото, което искат още от живота, е да не умрат сами или да не останат непогребани. Какви достойни хора са тези наши „бабички” – те, един изчезващ вид!
Първоначално персоналът, който работеше там, приемаше, че грижата за възрастния човек се състои в това да бъде нахранен и измит. Но тези хора толкова пораснаха в морално отношение, че сега, когато се разболее някой от възрастните обитатели на дома и виждат, че наближава краят му, те не го пращат другаде, а го гледат в дома докрай. … Изпитвам голяма благодарност към персонала на дома, защото всичките ми усилия биха се обезсмислили, ако в работеха бездушни хора.
"Междувременно хората започнаха да се вглеждат в себе си и един в друг. Първоначално трябваше да преглъщам много присмех за идеята си. Сега, вече 5 години по-късно, хората сами ми дават предложения кого да определя за Лице на Априлци. За мен това е много важен проект, защото с него се опитвам да работя на друго ниво. Когато говорим за права и достойнство на човека, в този проект не даваме хляб и вода, а нещо не по-маловажно - самочувствие и самоуважение.
Ние в България за съжаление сме свели представата за правата на човека до правото да имаш хляб и покрив на главата си. А забравяме за правото на култура, образование, правото да развиваш талантите си. Приемам наградата по-скоро с голяма болка в душата. Защото си мисля, че всеки от нас би трябвало да живее така, че да пази човешкото достойнство на другия.
Бих искала моят принос да можеше да е на друго ниво: толкова да са задоволени всички основни нужди, че да помагам на децата в Априлци да развият талантите си, да учат чужди езици. А сега получавам награда за това, че съм помогнала по някакъв начин 70-80 души да не умират от глад и от студ, което е много страшно. Това, което сме направили, е капка в морето. Хората имат още толкова много нужди.
Ако един човек веднъж е направил нещо добро, усещането е толкова красиво, че той най-вероятно отново би търсил поводи да го прави. Винаги съм си мечтала в България човекът да изрови хубавото от душата си, да си спомни, че е добър. На нас ни липсва самочувствие.
Гледам българи, които живеят в Австрия - те пазят чистота, поддържат красиви градинки, спазват законите. Излиза, че ако си заобиколен от хубост и чистота, откриваш, че и ти го носиш, и ти го можеш.
Този мултипликаторен ефект би бил страшно важен за нас, защото десет души, които поддържат чисти домовете си, правят вече една чиста улица. 10 чисти улици правят един привлекателен град. Много неща биха били различни, ако започнем от малките промени.
В началото бях много смаяна, когато в Австрия видях, че през пролетта покрай шосетата поставят дъски, за да не могат жабите да прескачат и да бъдат прегазени. У нас газят хора по пътищата и никой не се притеснява. В Австрия се притесняват за жабите и обясняват, колко важно е това за екосистемата.
Не познавам човек, който да зачита и пази природата, и да не зачита хората. И обратно - този, който замърсява природата, е брутален и към хората. Затова ми се иска в семейството и в училището да се събужда тая обич към природата, към гората, към извора, която да се пренесе и върху хората
Трябваше да минат доста години, докато земляците ми разберат, че не помагам, защото имам излишни пари, които нямам какво да правя, а просто защото представите ми за редно и нередно са такива. Бяха смаяни, като разбраха, че живея на квартира и нямам дори лека кола.