Платформа за мобилните българи по света
Априлци
от 01.02.1997 г. до 28.02.1997 г.
социална помощ
1 000 американски долара еднократно
Красимира Димова (Австрия)
Ще разкажем за първия проект на Красимира Димова с нейните собствени думи:
Първото дарение донесох в Априлци през февруари 1997 година. Беше страшна зима, в която хората буквално умираха от глад или студ. Това бяха хиляда долара, които една излекувана тежко болна жена ми даде като курбан за здраве, да ги дам на някой нуждаещ се. Отидох си в Балкана и попитах майка ми, познава ли някого в тежка нужда, за да му дам парите. Дотогава живеех с тази идилична представа от моето детство, че всеки помага на всеки. Разтърси ме не само мизерията, но потъпканото достойнство на едни съсипани, унижени и уплашени хора. Без изход, изпълнени със срам да кажат, че са изоставени, че нямат никога, че синът им е също толкова беден и не идва да ги види, защото не може да си плати пътя.
Красимира разделя парите, с лични средства наема шофьор и започва обиколка по махалите на Априлци.
От къща на къща носехме пликове с пари, а срещите ми с тези хора са едни от най-тежките часове в живота ми. Видях хора, които помня от детството си –нищо не бе останало от тях. Сещах се за много от тези жени, как изглеждаха преди 30 години –едната се смееше кръшно, на другата все й падаше забрадката, а изпод нея се показваха разкошни руси коси. Три десетилетия по-късно пред мен стояха едни съсипани, засрамени от мизерията си хора. Нищо неочакващи, на нищо не се надяват. В очите им имаше само страх. Бях отчаяна. Дотогава не знаех, че мизерията е толкова голяма. Видях къщи, които се разпадат. Няма думи за това.
Едно от най-страшните неща, които видях бе една вдовица, която правеше нещо в градината си и майка ми й вика: „Еленке, ела ма, ела да ти дадем малко пари, Красимира ги е получила като курбан“. Жената се наведе, изрови един камък и го хвърли по нас с думите: „Да се махате оттук! В днешно време и добър ден не ти казват безплатно, сега ще ми дадете, а после ще си ги искате десетократно“.
Красимира взела камъка, затиснала плика с него и си тръгнала.
Малко по-надолу по улицата седнах и се разревах. Колко беден трябва да е живота ти и никога досега да не си срещал някого, който иска да ти помогне. Какъв трябва да е този живот, в който да не си в състояние за секунда да допуснеш, че някой иска да ти подаде ръка“
Чак две години по-късно Елена отива при майката на Красимира да се извини и да благодари за помощта. Прави го с менче овче мляко и с думите, че никой през живота й нищо не й е дал, не й е помогнал за секунда.
Раздадох тия пари и започнах да нося всичко, което изкарам в Австрия. Но видях, че сама не мога да се справя, и трябва да търся други възможности.
Ще разкажем за първия проект на Красимира Димова с нейните собствени думи:
Първото дарение донесох в Априлци през февруари 1997 година. Беше страшна зима, в която хората буквално умираха от глад или студ. Това бяха хиляда долара, които една излекувана тежко болна жена ми даде като курбан за здраве, да ги дам на някой нуждаещ се. Отидох си в Балкана и попитах майка ми, познава ли някого в тежка нужда, за да му дам парите. Дотогава живеех с тази идилична представа от моето детство, че всеки помага на всеки. Разтърси ме не само мизерията, но потъпканото достойнство на едни съсипани, унижени и уплашени хора. Без изход, изпълнени със срам да кажат, че са изоставени, че нямат никога, че синът им е също толкова беден и не идва да ги види, защото не може да си плати пътя.
Красимира разделя парите, с лични средства наема шофьор и започва обиколка по махалите на Априлци.
От къща на къща носехме пликове с пари, а срещите ми с тези хора са едни от най-тежките часове в живота ми. Видях хора, които помня от детството си –нищо не бе останало от тях. Сещах се за много от тези жени, как изглеждаха преди 30 години –едната се смееше кръшно, на другата все й падаше забрадката, а изпод нея се показваха разкошни руси коси. Три десетилетия по-късно пред мен стояха едни съсипани, засрамени от мизерията си хора. Нищо неочакващи, на нищо не се надяват. В очите им имаше само страх. Бях отчаяна. Дотогава не знаех, че мизерията е толкова голяма. Видях къщи, които се разпадат. Няма думи за това.
Едно от най-страшните неща, които видях бе една вдовица, която правеше нещо в градината си и майка ми й вика: „Еленке, ела ма, ела да ти дадем малко пари, Красимира ги е получила като курбан“. Жената се наведе, изрови един камък и го хвърли по нас с думите: „Да се махате оттук! В днешно време и добър ден не ти казват безплатно, сега ще ми дадете, а после ще си ги искате десетократно“.
Красимира взела камъка, затиснала плика с него и си тръгнала.
Малко по-надолу по улицата седнах и се разревах. Колко беден трябва да е живота ти и никога досега да не си срещал някого, който иска да ти помогне. Какъв трябва да е този живот, в който да не си в състояние за секунда да допуснеш, че някой иска да ти подаде ръка“
Чак две години по-късно Елена отива при майката на Красимира да се извини и да благодари за помощта. Прави го с менче овче мляко и с думите, че никой през живота й нищо не й е дал, не й е помогнал за секунда.
Раздадох тия пари и започнах да нося всичко, което изкарам в Австрия. Но видях, че сама не мога да се справя, и трябва да търся други възможности.